Петрич

Петрич е един от старите градове по долината на средна Струма. В тази местност, разположена на 10 км североизточно от съвременния град, през 4 век пр.н.е. възниква тракийско селище на племето меди. През 1 век пр.н.е. римляните завладяват земите на медите и тогава малкото селище при Кожух се превръща в добре укрепен римски град-крепост, опазвал средното течение на Струма и Рупелския пролом. Римския историк Тит Ливий се допуска, че този град се казвал Петра. Археологическите разкопки показват, че той е съществувал до 6 век. Останалите живи жители са напуснали опожарения град и се заселили в подножието на близката планина Беласица, с което поставили началото на днешния град Петрич. Последните археологически изследвания на град Хераклея Синтика в местността Кожух доказват, че между този град, разположен в земите на тракийското племе синти, и съвременния Петрич не съществува никаква приемственост. Петричкият край е присъединен към българската държава през 837 г. от българския кан Пресиян. В края на X и началото на XI век земите около Петрич заемат важно военно-стратегическо място в Самуиловата държава. През 1014 г. недалеч от днешния град, в така наречената Ключка клисура, се провежда решителната битка между българските войски начело с цар Самуил и войските на византийския император Василий II. Останките от Самуиловата крепост и до днес напомнят за ослепяването на пленените 14 000 български воини. За това деяние византийският император Василий II получава прозвището Българоубиец. За първи път Петрич се споменава в писмените извори в грамотата на владетелите Йоан и Константин Драгаш, които през 1376 – 1377 г. подаряват тук имоти на манастир „Свети Пантелеймон“ в Света гора.

Градът пада под османска власт след 1395 г. По време на Възраждането Петрич се изправя за нов живот и се разгаря упорита борба срещу гърцизма за налагане на българския език в училището и църквата. В 1855 година за учител в града е назначен хилендарски монах българин. През 1868 г. се основава в града Българска църковна община. По силата на Санстефанския мирен договор от 1878 г. градът влиза в пределите на освободена България. На 20 май 1878 г. българската община в града се присъединява към Мемоара на българските църковно-училищни общини в Македония до Великите сили с искане за влизане в сила на Санстефанския договор и присъединяване на Македония към България, с подписите на Стоян Георгиев и Георги Урумов. Съгласно клаузите на Берлинския договор Петрич е върнат обратно на Османската империя, където остава до 1912 г. По време на Балканската война през октомври 1912 година Петрич е освободен от четата на капитан Никола Парапанов. Шестдесет и шест души от града се включват в редовете на Македоно-одринското опълчение.

Намалелият брой на жителите на града отново се увеличава след Междусъюзническата война, когато хиляди бежанци поемат пътя към свободната част на отечеството. В Петрич се установяват да живеят около 4500 души бежанци от анексираните от Сърбия и Гърция Вардарска и Егейска Македония. За няколко години броят на жителите на града достига 7164 души. Част от бежанците престояват в Петрич, женят за местни и се заселват заедно в София, в днешния район „Илинден“ в карето между ул. Зографски манастир, ул. Найчо Цанов, ул. Иван Хаджиенев и ул. Цар Симеон, както и в близост до настоящата ул. Петрич.