Враня

Областта на Враня, дн. Южна Сърбия е включена в пределите на Първата българска държава по времето на хан Пресиян.

Градът е споменат за първи път през 1093 година от Ана Комнина, дъщеря на византийския император Алексий I Комнин. В книгата „Алексиада“, Ана Комнина разказва за превземането на града от сръбския войвода Вукан, но не след дълго византийците си възвръщат Враня. След възстановяване на българската държавност, по времето на цар Калоян, града и околността влизат във Втората българска държава. Сръбското проникване в града и околността е към края на 13 век. Интересна особеност е, че Враня за разлика от Ниш и Лесковац е била по-продължителен период в сръбски ръце, но независимо от това, българщината тук е пуснала здрави корени. Това се дължи на географската близост и свързаност на града и областта със Скопие. По време на австрийската окупация на Балканите (1688 – 1692) Враня се управлява от немското семейство Фон Лам. Вранци и населението от областта участват активно в борбите за църковна и национална независимост. Градът и околността са включени в диоцеза на Българската екзархия, а по-сетне и в Санстефанска България. По силата на Берлинския договор, Сърбия с получаването на независимост, придобива Враня с околността.

По време на Първата световна война от 4 октомври 1915 до 1918 г. градът е под български контрол. Към 1917 година има население от 11 500 души. Край града са погребани 273 български войници и офицери от Първата световна война. След войната с възстановяване на статуквото и по силата на Ньойския договор към Вранско е придадено Босилеградско.

Градът и околността са част от Царство България по време на Втората световна война (1941 – 1944).