Зайчар

За първи път Зайчар се споменава през 1466 г. в турски документ във връзка с броя на българското население на Видинския пашалък. Разположен е в Зайчарската котловина, при сливането на Църни и Бели Тимок в река Тимок. От средните векове та чак до първите десетилетия на ХХ век населението на Зайчар е западнобългарско по своите етнографски особености, признати и от сръбския етнограф Милан Миличевич.

Част от местните българи сами себе си наричат торлаци или още старинци, докато друга част са преселници от Тетевенско в края на XVIII век, говорят източнобългарски диалект и носят типичните тетевенски носии.

Градът влиза в пределите на Сърбия на 27 април 1833 по силата на Одрински мирен договор (1829), слагащ край на Руско-турската война (1828 – 1829). Тимошката или Зайчарската буна (е селски бунт в Тимошко, Източна Сърбия, организиран в 1883 г. По време на Първата световна война (1915 – 1918), от 13 октомври 1915 г. градът е под български контрол. Към 1917 година има население от 9500 души. Край града са погребани 367 български войници и офицери от Първата световна война.

Край околностите на Зайчар се намират останките на римски императорски палат от ІІІ век, Felix Romuliana, който е обявен за част от световното културно наследство под защитата на ЮНЕСКО.